12 месеца
За сайта
Роз-Мари Кожухарова 1967-04-15, в-к "Народна култура", № 15 |
melodist / 2025-04-13 21:36:39
| МУЗИКА Лили Иванова, Мартин Аве, Нада Кнежевич и другите Седмицата между втори и осми април бе за столичани нова среща с Лили Иванова. Действително среща — както се срещат двама, които обичат да са заедно. И двете страни го декларирахме ясно и недвусмислено — публиката с възхищението си пред вълнуващата й емоционалност, гласа й, сценично поведение — премислено и отмерено. А тя — с желанието, с което пя пред нас (потвърдено и от изявлението й) и с това, че ни поднесе нови песни. Нейният темперамент увлече и „Черните перли“, досадно посивели от отегчение при Б. Годжунов (като си спомня само вялите им физиономии, интермедийни сценки и „вицове"!). С Лили Иванова те намериха нужния тон (и тонус) и дори зарадваха с нещо ново, макар и малко. Новите български песни. Като факт, че Л. Иванова ги вмъква в репертоара си, те са очаквано и единствено правилно явление. Така трябва: имаме добра певица — очакваме да й се предлагат нови песни, отговарящи на нейния изпълнителски облик. Мартин Аве. Какво ли не чух за нея, преди да чуя самото й изпълнение. А то се оказа много приятно. С нежна външност, с отличен жест и мимика (тъй френска), със свобода и съвременна грация Мартин Аве ни поднесе букет от скромно ухаещи, но неподправено свежи френски „шансони" („В радост и в щастие“, „Сини очи“, „Ела с мен", „Пейка № 21"). Имаше само две „но” — абсолютната непригодност на огромния хангар „Универсиада“ към подобен род камерно-естрадно изкуство (измислено за малките сцени на парижките „бистро“) и големият, твърде агресивно звучащ оркестър „София“. Далеч по-добър бе контактът (но само като настроение, не и като технически синхрон) с Нада Кнежевич. Нашата публика я познава и цени. Но...този път нещо не се получи. Дали защото песните (с едно само изключение — английски и американски, като че ли единствен резултат от обиколката на Кнежевич из Западна Европа и Америка) бяха все от онзи род малко отживяла чувственост, характерна за американския „горещ“ джаз от края на 50-те години? Не знам . . . Отлични бяха няколкото „дикси“ — при тях всичко излъчваше целеустременост и ритъм — „Доли“, „Да подскачаме". От тях пролича класата на известната югославска певица. Накрая остана Борис Годжунов. Пя много . . . десет песни. Спомням си с удоволствие само една — „Мишел“ (на Ленън). Каква поетична песен — отблагодари се на изпълнителя си, като показа, че и той има качества. РОЗ-МАРИ КОЖУХАРОВА |
melodist / 2025-04-13 21:37:32