7 месеца
За сайта
Страна А — 25.00
Страна Б — 25.30
ТЕКСТОВЕТЕ НА СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ ЧЕТЕ БОРИС АРАБОВ
УЧАСТВУВАТ ОЩЕ: ПЕТЪР ПЕТРОВ И ИВАН ДЖАМБАЗОВ
Съставител на композицията: Митьо Радуков
Рецензент: Божидар Райков
Консултант на записа: Боряна Христова
Тонрежисьор: Тихомир Стаменков
Звукооператор: Валентин Панов
Тонтехник: Марин Маринов
Музикално оформление: Виолета Топалова
Редактор: Олга Кръстева
Записът е направен в 5 тонстудио на Българското радио
На 25 май 1805 година в Букурещ Софроний Врачански завършил ръкописен сборник с общо заглавие „Изповедание православной веры Софрония епископа Врачанскаго". Авторът тогава бил на 66 години. В сборника Софроний нарисувал портрета си и преписал четири свои произведения. Последното от тях е „Житие и страдания грешнаго Софрония". То заема само девет страници от ръкописа: от 353 до 362.
След 56 години, на 17 октомври 1861 година Георги Раковски открил във вестник „Дунавски лебед" рубрика "Драгоценни паметници за българската история”. Като пръв паметник Раковски публикувал "Житие и страдания грешнаго Софрония" и пояснил: „Тойзи драгоценен памятник ся съобщи нам от многоуважаемаго господина Виктора Григоровича, професора Казанскаго университета, кой го е написал и приписал в руските архиви . . ."
След още 51 година филологът доктор Павел Орешков намира оригинала в „Погодиновото древне книгохранилище в Императорската публична библиотека в Петербург под номер 1204".
Така цели 107 години били необходими на тази малка книжка, за да стигне от автора до хранилищата на Българската академия на науките. Но значението й за българската история и култура определил още първият й издател — Георги Раковски: „Каква важност има за нашата нова история всяк учен и благоразумен българин може да съди, къту го прочете с внимание, защото в него се обема една епоха за коя твърде малко описания са се открили досега и явява се един ревностен и родолюбив българин отец Софроний, кой не само е бил духовен учител и разпространител Българскаго язика, но още е имал да прави и политически работи.
Ние го обнародваме точно в язика, както ни е съобщен ..."
На тази плоча откъсите от автобиографията на Софроний Врачански звучат така, както са били написани. А за последните години от живота на Софроний Врачански (когато той започва да се подписва „Софроний епископ Български") разказват документи от неговата обществена дейност, получили гласност едва в наши дни.
Още през 1861 година Раковски възкликва „Колко добро би било за нашата книжнина, ако днешните учени, които живеят в България 6иха събрали по нещо си и биха го обнародвали!"
Десетилетия по-късно в студията си „Автобиографията на Софрония Врачански" Боян Пенев пише: „Да беше се сетил всеки от нашите видни книжовници и обществени дейци на миналото ни поне колкото Софроний да ни остави една вест за себе си и за своите съвременници, да напише една изповед, правдива като изповедта на Софроний, като послесловието на Паисиевата история, като недовършената биография на Раковски или Епизода на П. Р. Славейков, ние щяхме да имаме днес една жива история на миналото, незаменима характеристика на епохата и нейните представители . . . Нека ми бъде позволено да подчертая още веднъж, че ако ние се отнасяме с по-голямо предубеждение към миналото и особено към предишната литература, бихме съзрели общата, дълбоката основа на своя духовен живот, бихме доловили зависимостта на новото от старото и тяхната неразлъчност. . ."
Страна Б — 25.30
ТЕКСТОВЕТЕ НА СОФРОНИЙ ВРАЧАНСКИ ЧЕТЕ БОРИС АРАБОВ
УЧАСТВУВАТ ОЩЕ: ПЕТЪР ПЕТРОВ И ИВАН ДЖАМБАЗОВ
Съставител на композицията: Митьо Радуков
Рецензент: Божидар Райков
Консултант на записа: Боряна Христова
Тонрежисьор: Тихомир Стаменков
Звукооператор: Валентин Панов
Тонтехник: Марин Маринов
Музикално оформление: Виолета Топалова
Редактор: Олга Кръстева
Записът е направен в 5 тонстудио на Българското радио
На 25 май 1805 година в Букурещ Софроний Врачански завършил ръкописен сборник с общо заглавие „Изповедание православной веры Софрония епископа Врачанскаго". Авторът тогава бил на 66 години. В сборника Софроний нарисувал портрета си и преписал четири свои произведения. Последното от тях е „Житие и страдания грешнаго Софрония". То заема само девет страници от ръкописа: от 353 до 362.
След 56 години, на 17 октомври 1861 година Георги Раковски открил във вестник „Дунавски лебед" рубрика "Драгоценни паметници за българската история”. Като пръв паметник Раковски публикувал "Житие и страдания грешнаго Софрония" и пояснил: „Тойзи драгоценен памятник ся съобщи нам от многоуважаемаго господина Виктора Григоровича, професора Казанскаго университета, кой го е написал и приписал в руските архиви . . ."
След още 51 година филологът доктор Павел Орешков намира оригинала в „Погодиновото древне книгохранилище в Императорската публична библиотека в Петербург под номер 1204".
Така цели 107 години били необходими на тази малка книжка, за да стигне от автора до хранилищата на Българската академия на науките. Но значението й за българската история и култура определил още първият й издател — Георги Раковски: „Каква важност има за нашата нова история всяк учен и благоразумен българин може да съди, къту го прочете с внимание, защото в него се обема една епоха за коя твърде малко описания са се открили досега и явява се един ревностен и родолюбив българин отец Софроний, кой не само е бил духовен учител и разпространител Българскаго язика, но още е имал да прави и политически работи.
Ние го обнародваме точно в язика, както ни е съобщен ..."
На тази плоча откъсите от автобиографията на Софроний Врачански звучат така, както са били написани. А за последните години от живота на Софроний Врачански (когато той започва да се подписва „Софроний епископ Български") разказват документи от неговата обществена дейност, получили гласност едва в наши дни.
Още през 1861 година Раковски възкликва „Колко добро би било за нашата книжнина, ако днешните учени, които живеят в България 6иха събрали по нещо си и биха го обнародвали!"
Десетилетия по-късно в студията си „Автобиографията на Софрония Врачански" Боян Пенев пише: „Да беше се сетил всеки от нашите видни книжовници и обществени дейци на миналото ни поне колкото Софроний да ни остави една вест за себе си и за своите съвременници, да напише една изповед, правдива като изповедта на Софроний, като послесловието на Паисиевата история, като недовършената биография на Раковски или Епизода на П. Р. Славейков, ние щяхме да имаме днес една жива история на миналото, незаменима характеристика на епохата и нейните представители . . . Нека ми бъде позволено да подчертая още веднъж, че ако ние се отнасяме с по-голямо предубеждение към миналото и особено към предишната литература, бихме съзрели общата, дълбоката основа на своя духовен живот, бихме доловили зависимостта на новото от старото и тяхната неразлъчност. . ."