Страна А, Страна Б — 13.25
Изпълняват Петър Гюров, Виолета Бахчеванова, Дора Стаева, Н. Стамова, Васил Стойчев, Илия Раев ... и др.

Александър Димитров се открояваше сред представителите на едно поколение, изцяло обречено на своята класа, народ и родина, по време, когато не само да се бориш и умреш за тях, но дори и честно да живееш бе върховна доблест и себеотричане... А той живя, бори се и умря в името на класата, народа и родината.
Александър Димитров бе живот — атака от първия до последния си дъх.
Едно страстно влюбено в учението момче напусна училище още от отделенията и излезна на улицата да лъска обувки. Защото дори и децата знаеха — не может да учиш и дори да живееш, ако нямаш хляб.
Това ваксаджийче беше Сашо.
Петнадесетина години по-късно един журналист отпечата статията "Човечество, народ и отечестволюбие" и в нея писа "Аз любя човечеството, защото няма народ вън от човечеството и отделно от него. Но аз съм в същото време патриот българин, любя своята родина и целия си живот ще положа за нейното преуспяване.. .“
Този вдъхновен, високо образован журналист беше Сашо.
Когато се говори за "Петимата от РМС" името му се поставя винаги до името на Йорданка Николова. Защото животът и борбата им бяха удивително близки и преплетени. И той бе роден като нея в Беломорието, но истински се роди като човек и пролетарски борец сред пловдивските тютюноработници. И той и тя ръководеха работническото младежко движение в града и окръга. Заедно завършиха международната Ленинска школа в Москва, заедно станаха секретари на ЦК на РМС. И така до пролетта на 1944 година.
На 17 май 1944 година край Бунарджика в Пловдив загина един бъдещ даровит и мъжествен държавник.
И в последния си бой, той спокойно изпращаше куршум след куршум. Загивайки атакуваше. Атакувайки загиваше. И ни стон, ни вик, ни гръмко завещание.
Животът му бе атака — от първия до последния дъх. А примерът му ни напомня отговорността — да се живее честно и последователно, да се побеждава скромно и безшумно.