Страна А
Георг Фридрих Хендел
12 синфонии — 26.20

Страна В
Константин Илиев
Темпи кончертанти II в пет части — 22.50

Стиляна СТАВРЕВА - флейта
Стефан ТРАЯНОВ - чембало
Толбухински камерен оркестър. Диригент Йордан ДАФОВ

Композиционното творчество на К. Илиев е тема, която вълнува музикантите вече четвърт век. Започнал в ранните си опуси с увлечения в линеарна техника в хиндемитиански стил, композиторът достига в произведенията от последните десет години една пределна чистота на стила, релефност и яснота на формата, която фрапира със своето конструктивно съвършенство, лаконичност и същевременно експресия на музикалния изказ. Между 1972 — началото на 1978 г. Илиев създава трупа камерни произведения, които могат да бъдат обединени в самостоятелен стилов кръг. Това са „Темпи кончертанти" I, II и III, Клавирно трио, "Ад либитум" за цигулка и виола. Те са обединени както от последователно използуваната във всички тях единна композиционна техника, така и в самото отношение към инструменталния тембър. Без да лишава цигулката, виолончелото, виолата, пианото, чембалото или флейтата (които са основни темброви "персонажи" в споменатнте произведения) от специфичната им, естествена звучност, използувайки най-широкага скала на изразните им възможности, включително и в смисъла на традиционната концертна виртуозност, композиторът провежда същевременно една тенденция на линеарна независимост на тембрите. Избягвайки познатия класически "меланж", той постига графическа острота на изложението, обединяването в едно пространство на няколко, често противоположни и независими емоционални плана.
"Темпи кончертанти II" (писана в края на 1974 — началото на 1975 г.) илюстрира с особена сила идеята за образната персонификация на тембрите. Двата основни "персонажа" — чембалото и флейтата — са представени в богата скала от съотношения,
като при това вътрешното емоционално съдържание на всяка една от тези линеарно изградени партии е запазено в различните фази на развитие почти непроменено. Първите две части са експозиция на двата основни "персонажа". В първата централно място се отделя на сухо звучащия тембър на чембалото: една обективна реалност, която със своя специфично звучащ начален модел ще напомня по неизменен начин за себе си по протежение на целия цикъл. Във втората част се експонира образният контраст на флейтовата партия, подкрепяна от сухите съпровождащи акорди на чембалото, което тук играе в известен смисъл роля на "континуо". Третата част носи по-жанров характер: тя заема мястото на скерцо в сонатния цикъл. Полифонически развитата четвърта част заема централно място в цикъла — тя дава един нов аспект на съотношения между двата солиращи инструмента. Финалът е своеобразна реприза на всички фази на развитие в огледален ред. Той възстановява първоначалните образни съотношения и доминиращото значение на началната тематическа формула на чембалото . . .
12-те „синфонии" за струнен оркестър са между пиесите, създавани по различно време от Хендел с най-непретенииозно предназначение. Разбира се названието "синфония" тук е напълно условно и няма нищо общо с класическата форма под същото наименование. Става дума за инструментални пиеси, различни по жанрово съдържание : така № № 1, 3 и 2 (по реда на изпълнението) са в стила на италианската инструментална соната: № № 4 и 5 имат характер на старинна ария ; № № б и 7 са съответно жига и скерцо; № 9 е двойна фуга ; № 10 — менует, а № 11 — акомпанирана инвенция. При тяхното подреждане (извършено много по-късно) е спазен в общи линии принципът на старинната сюита с части съответно с моторно-ритмичен, ариозен, полифоничен и жанров характер. В изпълнението на оркестъра на Йордан Дафов последният номер 12 се изпълнява двукратно — като въведение и финал на цикъла.
Леа Зидарова

Художник — Филип Малеев