Страна А
1 част - Орел и ловец — 19.00
Изпълняват Рачко Ябанджиев, Сотир Майноловски, Светослав Карабойков, Лилия Енева, Лили Апостолова, Нина Стамова, Н. Гочева

Страна Б
2 част - Патилата на Иван — 21.10
Изпълняват Рачко Ябанджиев, Илия Добрев, Домна Ганева, Мирослава Стоянова, Борис Арабов и др.

Думите, загубили своето значение за нас, имат една съдба — те са обремени на забрава, престават да се произнасят от хората и преминават в речниците. Историята, като филтър, прецежда езика и оставя на човека само тези думи, които са му необходими. Една от тях е "приказка".
"О — могат да кажат някои,— нашият век е век на думи като кибернетика, електроника, социология... Сега не ни е до приказки." И все пак приказката съществува. Как да си обясним това ? Но не е ли по-добре преди да си обясним, да си припомним какво е това прнказка, или по-точно — какво е руската приказка?
Най-кратко я определя самият автор — народът. "Приказката — това е измислица." Руският писател К. С. Аксаков добавя — "В приказката разказвачът съвсем съзнателно нарушава всички представи за време и пространство, говори за тридесето царство, за небивали страни и какви ли не фантазии". А едно от съвременните определения гласи — „Основната черта на приказката като жанр е подчертаната, съзнателна насоченост на измислицата".
Да, приказката съзнателно нарушава предела за време и пространство. "Хвърчащото килимче", измислено от народа, нарушава пространството и лети в приказката със скоростта на свръхзвуков самолет.
Приказката — това е предусещане на нашето настояще. Затова тя съществува в живота така естествено, както наред с небостъргачите на Калининския проспект в Москва съществува и мъничката църква.
Приказката говори, че и миналото на народа е не по-малко фантастично от неговото бъдеще. В понятието "мечка" напр. у славяните се е запечатала представа за кръвно-родствените отношения на човека с мечката. Приказките са съхранили поверия, според които тя е помагала на заблудилия се в гората, а в нейната лапа е скрита тайнстиена сила. Това звучи не по-малко фантастично, отколкото съществуването на човекоподобни на другите планети. И ако сега науката ни открива бъдещето на народите, то приказката ни показва неговото минало. Тя е неговото наивно детство.
А как се докосва приказката до нашето ежедневие? В живота на всеки има случаи, когато някой го разиграва, "върти го на пръст“. При подобно положение руснакът възкликва "Ох, Лисано, Лисано!" А самата Лисана идва от приказката — ловка, хитра. Тя може да се престори дори на мъртва, за да изяде всичката риба на селянина. Но постепенно от героиня на приказките лисицата се е превърнала и в характеристика на определени хора. Така приказката се вмъквав живота, в речта, във взаимоотношенията между хората.
Приказката е ясна като кристал. В нея винаги побеждава доброто. Но тя не е елементарна. В нея живее фантазията. Водата, която пием, в приказката върши чудеса: тя връща младостта и зрението, прави героя по-силен от най-страшните чудовища; превръща човека в птица, а птицата — в човек. О, тази жива вода на приказката, която напомня, че всичко около нас е чудо!
В приказката думите са наредени по законите на музиката. Те са пеещи думи.
Ние, хората, приличаме на приказката. А тя пък е неделима част от човека. Той я носи в сърцето си дори без сам да забелязва. Затова сега в космоса летят ракети и... през вековете се носи Конче Вихрогонче, а Василиса-умница загубва свойте пера...
Та, нали в края на краищата на детето още с неговото рождение започват да му разясняват живота не с електронни устройства, а с приказки. Затова "приказката" се отнася към тези думи, които не ще изчезнат от живота.
Вл. Абросимов