8 месеца
За сайта
Страна А
Кръстю Сарафов - монолог и диалог (в ролята на Чацки - Ив. Димов) из "От ума си тегли" (Грибоедов) — 3.45, 4.35
Зорка Йорданова - монолози на "Евгений Онегин" (Пушкин) и "Дачници "(Горки) — 4.07, 1.20
Иван Димов - монолози из "Хамлет "(Шекспир) — 1.50, 2.50
Страна Б
Петко Атанасов - диалог из "Изгубеното писмо" (Караджале) и финална сцена из "Големанов" (Ст. Л. Костов) — 5.20, 5.50
Георги Стаматов - монолог из "На дъното" (Горки) и монолог из "Лес" (Островски) —3.00, 2.35
Асен Камбуров - монолог из "Тартюф" (Молиер) — 2.52
КРЪСТЮ САРАФОВ
Едно име, на което историята на българския театър е определила място сред първомайсторите.
Разкрил своею драматично дарование твърде рано в театър „Заря". Учил сценично изкуство в Петербург при известните режисьори и педагози Ленски и Давидов.
Изкуството на Сарафов е мащабно и богато на психологически детайли. Образите са внушителни, завладяващи, наситени със жизнена дълбочина и сценично обаяние. Диапазонът на характерност и превъплъщение е изключително широк — от сложни, трагедийни, конфликтни личности, до ярки, жизнерадостни комедийни типове.
Кръстю Сарафов е истински майстор на реалистичното превъплъщение. Той достига душевната структура на образа, неговите съкровени мисли и преживявания, разкрити в блестяща форма. Неизчерпаемата му фантазия раждаше при всеки нов образ нови остроумии сценични решения, които оставяха незабравимо впечатление в публиката.
През многогодишната си творческа дейност в Народния театър Сарафов е пресъздал над 200 роли. От тях могат да се изброят няколко, които характеризират неограничените изпълнителски възможности на големия артист: Ивайло (Иван Вазов), Змея (П. Ю. Тодоров), Големанов (Ст. Костов), Фалстаф (Шекспир), Волпоне (Бен Джонсон), Тартюф (Молиер), Протасов (Лев Толстой), Баронът от Егор Буличов (Горки) и др. и др.
Фамусов е една от най-релефните роли на Кръстю Сарафов. В този тип на брутален и самовлюбен монархист, яростен гонител на всяка свободна мисъл и слово, актьорът е въплътил протестните хуманистични идеи, които Грибоедов влага в своята пиеса "От ума си тегли".
ЗОРКА ЙОРДАНОВА
Нейното изкуство е съчетание на артистична одухотвореност, тънко лирично чувство и благородство.
Пьрвият сценичен успех, с който обръща внимание на културната общественост, е Боряна в едноименната драма на Йордан Йовков — един светъл лъч на човечност и доброта, засиял в мрачния дом на стария скъперник Златил.
Актрисата разгръща своите възможности и в роли от класическия репертоар : Розалинда — от „Както ви се харесва“ на Шекспир, изградена в меки пастелни полутонове; Клара, в Егмонд на Гьоте — нежна и твърда в чувствата си; Нина, в „Маскарад" на Лермонтов — всеотдайна и чиста.
Зорка Йорданова създаде поредица образи в съветската и българската съвременна драматургия. Славка („Борбата продължава" от Крум Кюлявков) е обикновен трудов човек — шивачка, но в изпълнението на актрисата тази скромна, честна и привързана към близките си жена, получи мащабните измерения на героиня. А в Клавдия („Великата сила" от Б. Ромашов) превъплъти чертите на съвременната съветска жена.
Актрисата отдаде много от своите сили и таланти и на художественото слово.
ИВАН ДИМОВ
Иван Димов създаде едно лирико-героично изкуство от най-високи измерения.
Той бе актьор на искреното, дълбоко преживяване. Въпреки, че притежаваше сценична техника, отдаваше на всеки образ сърцето си, цялата си душевна енергия, неизчерпаемата си човечност.
Разгърнал артистичното си дарование в руската и западноевропейската класика, той създаде образи, наситени със своеобразна „димовска" възвишеност и хуманност: Хамлет (Шекспир) — изграден в топли романтични багри, надарен с трескава неспокойна мисъл; Чацки („От ума си тегли" — Грибоедов) — протестен вик за свобода в мрачното царство на самодържавието; Разколников („Престъпление и наказание" по Достоевски) — разкрит с внушителна психологическа сила; Федя Протасов („Живият труп" от Толстой) — гневно отрицание на фалша и лъжата в живота на руското дворянство.
Иван Димов притежаваше и самобитен, тънък комедиен чар. В Сър Андрей Екчик („Дванайсета нощ" — Шекспир) блясна жизнерадостното му дарование. А в Гунчо („Боряна“ — Йордан Йовков) зрителите с искрен смях посрещаха още една страна от големия му талант.
Сложният образ на съветския лекар Платон Кречет намери в лицето на Иван Димов своя първи и ненадминат изпълнител на българската сцена. Поредица съвременни герои той създаде в последните години на живота си.
(Записите са направени наскоро преди смъртта на Иван Димов. В тях вече се чувствува разрушението, което носеше болестта му. Те са като отглас на голямото сценично дело, създадено по време на зрялото творчество на актьора.)
ПЕТКО АТАНАСОВ
Един от най-самобитните талантливи строители на българския театър. Учил сценично изкуство в Московский художествен театър. Играл и поставил на много сцени в различии градове на страната. По-късно постъпва в Народния театър — София, където разгръща напълно творческите си възможности.
Петко Атанасов бе любимец на българската публика.
Тази популярност, на която се радваше актьорът, никога не наруши чувството му за сценична естественост и достоинство. Той не прибягваше към ефектни трикове, за да предизвика смехът на зрителите. И точно затова те така многого ценяха и обичаха.
Творческият метод на Петко Атанасов бе образец на психологически реализъм, на вътрешно осмисляне детайлите в комедийния образ. Галерията сценични типове, които създаде, е оригинална и удивително пъстра: Дакито (Митрофан и Дормидолски — Ив. Вазов), Бобчински (Ревизор — Гогол), Репетилов (От ума си тегли — Грибоедов), Мамаев (И най-мъдрият си е малко прост — Островски).
В тази плоча П. Атанасов пресъздава два колоритни жизнени образа — на Траханаке в диалог от „Изгубено писмо" на Й. Караджале с участието на з. а. Андрей Чапразов и на Големанов в едноименната пиеса на Ст. Л. Костов, в която участвуват още и н. а. П. Икономова, н. а. Л. Конфорти, П. Петров и др.
Сатиричните герои на Петко Атанасов винаги бяха носители на значими социални идеи.
ГЕОРГИ СТАМАТОВ
Изпълнител, влязъл в историята на българския театър както със своето актьорско майсторство,
така и с педагогическата и режисьорската си работа.
Образите, които създаде, са наситени с дълбока мисъл и мащабни страсти. В неговата фигура имаше нещо внушително и силно. Той сякаш беше роден за роли, в които си дават среща полюсите на човешките преживявания.
Отело на Шекспир и Сатин „На дъното“ от Максим Горки, са два върха в творческата биография на актьора. Неговият Отело бе изграден едържано, наситен с огромно вътрешно емоционално напрежение, което се излива катоотприщен водопад във финалната сцена с Дездемона. Сатин,
мъдър и величествен. Взискателен към скритите творчески сили у човека и снизходителен към слабостите му.
Георги Стаматов притежаваше остро чувство за национално съдържание на ролята. Неговите герои от българската драматургия остават образци. В цар Иван Александър („Към пропаст" — Иван Вазов) той разкри ярко трагедията на държавника и човека, а неговият Нягол („Албена" — Йордан Йовков) бе великолепно изграден в трагедиен план.
Широтата на своето психологическо интерпретиране Георги Стаматов съчетаваше с умението да постига тънки иронични нюанси. Той беше майстор на сатиричния подтекст. Критиката на социалните недъзи той търсеше и чрез гротескно-трагични характери. Голямо постижение беше неговият Нещастливцев в „Лес" на Николай Островски.
ACEH КАМБУРОВ
В продължение на дългогодишната си дейност създаде пъстра поредица от сатирични и комедийни
образи.
Асен Камбуров бе майстор на характерната епизодична роля. Неговото изкуство е още едно блестящо потвърждение на мисълта — „Няма големи и малки роли — има големи и малки актьори". От един епизод, от едно появяване Камбуров съумяваше да изгради релефен образ. С остър усет за точен характерен детайл оформяше не само контурите на външното поведение, но разкриваше и душевната същина на героя. Тези качества Асен Камбуров разкриваше и при пресъздаването на централни роли. Неговият Репетилов („От ума си тегли" — Грибоедов) съчета комедийното очарование на празноглавия „философ" с горчивата социална сатира.
Образът на Щастливцев (Лес-Островски) бе прекрасно изграден върху едно трагикомично равновесие. „Аркашка"— беден, пътуващ актьор се превръщаше в обвинение срещу вълчите закони в света на парите.
Във втората половина на пиесата „Тартюф" от Молиер се появява учтивата фигура на Лоял — съдебния изпълнител. Разтапящ се от любезност, с най-ласкави изрази и в отлично настроение Лоял — Камбуров отнема дома и имота на Оргон, станал жертва на хитрите машинации на своя любимец — Тартюф.
Кръстю Сарафов - монолог и диалог (в ролята на Чацки - Ив. Димов) из "От ума си тегли" (Грибоедов) — 3.45, 4.35
Зорка Йорданова - монолози на "Евгений Онегин" (Пушкин) и "Дачници "(Горки) — 4.07, 1.20
Иван Димов - монолози из "Хамлет "(Шекспир) — 1.50, 2.50
Страна Б
Петко Атанасов - диалог из "Изгубеното писмо" (Караджале) и финална сцена из "Големанов" (Ст. Л. Костов) — 5.20, 5.50
Георги Стаматов - монолог из "На дъното" (Горки) и монолог из "Лес" (Островски) —3.00, 2.35
Асен Камбуров - монолог из "Тартюф" (Молиер) — 2.52
КРЪСТЮ САРАФОВ
Едно име, на което историята на българския театър е определила място сред първомайсторите.
Разкрил своею драматично дарование твърде рано в театър „Заря". Учил сценично изкуство в Петербург при известните режисьори и педагози Ленски и Давидов.
Изкуството на Сарафов е мащабно и богато на психологически детайли. Образите са внушителни, завладяващи, наситени със жизнена дълбочина и сценично обаяние. Диапазонът на характерност и превъплъщение е изключително широк — от сложни, трагедийни, конфликтни личности, до ярки, жизнерадостни комедийни типове.
Кръстю Сарафов е истински майстор на реалистичното превъплъщение. Той достига душевната структура на образа, неговите съкровени мисли и преживявания, разкрити в блестяща форма. Неизчерпаемата му фантазия раждаше при всеки нов образ нови остроумии сценични решения, които оставяха незабравимо впечатление в публиката.
През многогодишната си творческа дейност в Народния театър Сарафов е пресъздал над 200 роли. От тях могат да се изброят няколко, които характеризират неограничените изпълнителски възможности на големия артист: Ивайло (Иван Вазов), Змея (П. Ю. Тодоров), Големанов (Ст. Костов), Фалстаф (Шекспир), Волпоне (Бен Джонсон), Тартюф (Молиер), Протасов (Лев Толстой), Баронът от Егор Буличов (Горки) и др. и др.
Фамусов е една от най-релефните роли на Кръстю Сарафов. В този тип на брутален и самовлюбен монархист, яростен гонител на всяка свободна мисъл и слово, актьорът е въплътил протестните хуманистични идеи, които Грибоедов влага в своята пиеса "От ума си тегли".
ЗОРКА ЙОРДАНОВА
Нейното изкуство е съчетание на артистична одухотвореност, тънко лирично чувство и благородство.
Пьрвият сценичен успех, с който обръща внимание на културната общественост, е Боряна в едноименната драма на Йордан Йовков — един светъл лъч на човечност и доброта, засиял в мрачния дом на стария скъперник Златил.
Актрисата разгръща своите възможности и в роли от класическия репертоар : Розалинда — от „Както ви се харесва“ на Шекспир, изградена в меки пастелни полутонове; Клара, в Егмонд на Гьоте — нежна и твърда в чувствата си; Нина, в „Маскарад" на Лермонтов — всеотдайна и чиста.
Зорка Йорданова създаде поредица образи в съветската и българската съвременна драматургия. Славка („Борбата продължава" от Крум Кюлявков) е обикновен трудов човек — шивачка, но в изпълнението на актрисата тази скромна, честна и привързана към близките си жена, получи мащабните измерения на героиня. А в Клавдия („Великата сила" от Б. Ромашов) превъплъти чертите на съвременната съветска жена.
Актрисата отдаде много от своите сили и таланти и на художественото слово.
ИВАН ДИМОВ
Иван Димов създаде едно лирико-героично изкуство от най-високи измерения.
Той бе актьор на искреното, дълбоко преживяване. Въпреки, че притежаваше сценична техника, отдаваше на всеки образ сърцето си, цялата си душевна енергия, неизчерпаемата си човечност.
Разгърнал артистичното си дарование в руската и западноевропейската класика, той създаде образи, наситени със своеобразна „димовска" възвишеност и хуманност: Хамлет (Шекспир) — изграден в топли романтични багри, надарен с трескава неспокойна мисъл; Чацки („От ума си тегли" — Грибоедов) — протестен вик за свобода в мрачното царство на самодържавието; Разколников („Престъпление и наказание" по Достоевски) — разкрит с внушителна психологическа сила; Федя Протасов („Живият труп" от Толстой) — гневно отрицание на фалша и лъжата в живота на руското дворянство.
Иван Димов притежаваше и самобитен, тънък комедиен чар. В Сър Андрей Екчик („Дванайсета нощ" — Шекспир) блясна жизнерадостното му дарование. А в Гунчо („Боряна“ — Йордан Йовков) зрителите с искрен смях посрещаха още една страна от големия му талант.
Сложният образ на съветския лекар Платон Кречет намери в лицето на Иван Димов своя първи и ненадминат изпълнител на българската сцена. Поредица съвременни герои той създаде в последните години на живота си.
(Записите са направени наскоро преди смъртта на Иван Димов. В тях вече се чувствува разрушението, което носеше болестта му. Те са като отглас на голямото сценично дело, създадено по време на зрялото творчество на актьора.)
ПЕТКО АТАНАСОВ
Един от най-самобитните талантливи строители на българския театър. Учил сценично изкуство в Московский художествен театър. Играл и поставил на много сцени в различии градове на страната. По-късно постъпва в Народния театър — София, където разгръща напълно творческите си възможности.
Петко Атанасов бе любимец на българската публика.
Тази популярност, на която се радваше актьорът, никога не наруши чувството му за сценична естественост и достоинство. Той не прибягваше към ефектни трикове, за да предизвика смехът на зрителите. И точно затова те така многого ценяха и обичаха.
Творческият метод на Петко Атанасов бе образец на психологически реализъм, на вътрешно осмисляне детайлите в комедийния образ. Галерията сценични типове, които създаде, е оригинална и удивително пъстра: Дакито (Митрофан и Дормидолски — Ив. Вазов), Бобчински (Ревизор — Гогол), Репетилов (От ума си тегли — Грибоедов), Мамаев (И най-мъдрият си е малко прост — Островски).
В тази плоча П. Атанасов пресъздава два колоритни жизнени образа — на Траханаке в диалог от „Изгубено писмо" на Й. Караджале с участието на з. а. Андрей Чапразов и на Големанов в едноименната пиеса на Ст. Л. Костов, в която участвуват още и н. а. П. Икономова, н. а. Л. Конфорти, П. Петров и др.
Сатиричните герои на Петко Атанасов винаги бяха носители на значими социални идеи.
ГЕОРГИ СТАМАТОВ
Изпълнител, влязъл в историята на българския театър както със своето актьорско майсторство,
така и с педагогическата и режисьорската си работа.
Образите, които създаде, са наситени с дълбока мисъл и мащабни страсти. В неговата фигура имаше нещо внушително и силно. Той сякаш беше роден за роли, в които си дават среща полюсите на човешките преживявания.
Отело на Шекспир и Сатин „На дъното“ от Максим Горки, са два върха в творческата биография на актьора. Неговият Отело бе изграден едържано, наситен с огромно вътрешно емоционално напрежение, което се излива катоотприщен водопад във финалната сцена с Дездемона. Сатин,
мъдър и величествен. Взискателен към скритите творчески сили у човека и снизходителен към слабостите му.
Георги Стаматов притежаваше остро чувство за национално съдържание на ролята. Неговите герои от българската драматургия остават образци. В цар Иван Александър („Към пропаст" — Иван Вазов) той разкри ярко трагедията на държавника и човека, а неговият Нягол („Албена" — Йордан Йовков) бе великолепно изграден в трагедиен план.
Широтата на своето психологическо интерпретиране Георги Стаматов съчетаваше с умението да постига тънки иронични нюанси. Той беше майстор на сатиричния подтекст. Критиката на социалните недъзи той търсеше и чрез гротескно-трагични характери. Голямо постижение беше неговият Нещастливцев в „Лес" на Николай Островски.
ACEH КАМБУРОВ
В продължение на дългогодишната си дейност създаде пъстра поредица от сатирични и комедийни
образи.
Асен Камбуров бе майстор на характерната епизодична роля. Неговото изкуство е още едно блестящо потвърждение на мисълта — „Няма големи и малки роли — има големи и малки актьори". От един епизод, от едно появяване Камбуров съумяваше да изгради релефен образ. С остър усет за точен характерен детайл оформяше не само контурите на външното поведение, но разкриваше и душевната същина на героя. Тези качества Асен Камбуров разкриваше и при пресъздаването на централни роли. Неговият Репетилов („От ума си тегли" — Грибоедов) съчета комедийното очарование на празноглавия „философ" с горчивата социална сатира.
Образът на Щастливцев (Лес-Островски) бе прекрасно изграден върху едно трагикомично равновесие. „Аркашка"— беден, пътуващ актьор се превръщаше в обвинение срещу вълчите закони в света на парите.
Във втората половина на пиесата „Тартюф" от Молиер се появява учтивата фигура на Лоял — съдебния изпълнител. Разтапящ се от любезност, с най-ласкави изрази и в отлично настроение Лоял — Камбуров отнема дома и имота на Оргон, станал жертва на хитрите машинации на своя любимец — Тартюф.