8 месеца
За сайта
Страна А
Иван Вазов. Хъшове. Монолог - изп. Иван Попов (3.10)
Н. Гогол. Ревизор. Монолог - изп. Иван Попов (2.12)
М. Горки. Васа Железнова. Монолог - изп. Невена Буюклиева (5.55)
Бронислав Пушич. Доктор. Сцена - изп. Невена Буюклиева (2.42)
У. Шекспир. Ромео и Жулиета. Сцена - изп. Никола Икономов с участието на Ирина Тасева и др. (5.10)
Страна Б
Алеко Константинов. Бай Ганю. Драматизация на Чалкаш. Сцена - изп. Никола Попов (11.10)
Г. Караславов. Снаха. Сцена - изп. Петър Димитров (5.50)
ИВАН ПОПОВ
Един от създателите на българския национален театър след Освобождението. През своя дълъг и активен творчески живот той е едновременно талантлив, самобитен актьор, организатор и ръководител на много професионални трупи и ерудиран театрален историк.
През 1881 година в гр. Пловдив, тогава център на Източна Румелия, се създава "Печатарско работническо дружество". Неговите цели са патриотични и културно-просветни. Между учредителите е и младият И. Попов — печатар в книгоиздателството на Хр. Г. Данов.
На 8 декември 1881 г. театралната трупа дава своето първо представление в театър "Люксембург". Играят героичната българска драма „Стоян войвода" и "Завистта на Барбуие" от Молиер. По-късно ядрото актьори влизат в "Румелийската театрална трупа", която утвърждава българския репертоар в своята дейност.
През 1888 г. И. Попов участвува в създаването на театралната трупа "Основа" в София, по-късно преминава в театър "Сълза и смях“, а след построяването на Народния театър — 1907 г., става един от неговите изтъкнати актьори.
Иван Попов има щастието да доживее своя 95-годишен юбилей върху същата сцена, на която е играл от първия ден на нейното откриване.
Патриархът на българския театър е представен в звукозаписния фонд с два фрагмента:
Македонски от „Хъшове" на Иван Вазов — темпераментен, външно грубоват и безцеремонен, обогатен и възвисен от огромната по детски чиста любов към свободата на поробена майка България.
Градоначалникът от „Ревизор“ на Гогол — наивен хитрец, брутален жандарм на самодържавието.
НЕВЕНА БУЮКЛИЕВА
В нейното изкуство си дават среща две творчески начала — героичното и лиричното. Актриса с изразителна фигура, богат на нюанси глас, заразителен темперамент, тя изгради редица сложни роли, някои от които са противоположни както по драматургичната си структура, така и по изразните средства.
Мария Стюарт (Шилер) Буюклиева пресъздаде в трагедийно-романтичен план. Нейната героиня загива непреломена, запазила до последния си час своето достоинство.
Своеобразен сценичен полюс на този образ е Албена (Йовков)— светла, жизнерадостна, хармонична българка.
В "Дванадесета нощ“ (Шекспир) чрез сложната двойна роля Цезарио — Себастиян Буюклиева разкри богати сценични качества, необходими за класическия репертоар — сложна гама от редуващи се драматични и комедийни моменти, мащабност в поведението, остроумни приспособления.
Съветската драматургия предостави на актрисата няколко централни роли, които влязоха във фонда на нейните най-крупни професионални сполуки. Трябва да се отбележат Вяра от "Машенка" на Афиногенов и особено Васа Железнова от едноименната драма на Максим Горки.
Големите измерения на този образ са от социален и театрално-естетически характер. Старата господарка на фабрикантския дом чувствува как се надига бурята на революцията. Събрала всички сили на своята деспотична натура, сляпо вярваща във вечната непоклатима мощ на парите, тя се опитва да спаси своята власт, своето имущество и дома си от надвисващото възмездие.
НИКОЛА ИКОНОМОВ
Започва своята театрална кариера през 1919 г. в Народния театър — София. Бил с ръководител на няколко големи извънстолични театри в Русе, Пловдив, Варна и др.
Прави сполучливи опити и като драматург. Заслужава да се отбележи неговата драма "Хан Татар", която през 50-те години бе играна на много професионални и самодейни сцени. Негова е драматизацията „Село Борово" по романа на Крум Велков.
Основна стилова линия в актьорското творчество на Н. Икономов е героично-монументалният образ. Той играе предимно мащабни, силни личности. В това отношение актьорът пренесе на наша сцена най-доброто от традициите на романтично-класичния театър. Но тези традиции бяха органически претворени чрез неговия личен, самобитен актьорски почерк. Това беше по-скоро вродена склонност към значими човешки личности, конфликти и съдби, отколкото механичното пренасяне на класическите театрални прийоми.
В тази галерия образи се открояват: Хенрих IV — Шекспир, Асен от „Иванко" на В. Друмев, Филип II от Фридрих Шилер, Граф Старшински от „Елга" на Хауптман, Франц Моор от „Разбойници" и др.
Дарованието на Икономов даде плод и в областта на битово-характерната и комедийната роля: Ганчо от „Първите" на П. Тодоров, както и в образи, създадени в трагикопсихологически план — Майстор Хайнрих от „Потъналата камбана" на Хауптман, Яго - "Отело", Рогожин "Идиот“ и др.
Една от неговите значими роли в Народния театър бе Монтеки от „Ромео и Жулиета' на У. Шекспир.
НИКОЛА ПОПОВ
Актьорското му майсторство съчета ярките характерни комедийни багри със задълбочено сатирично осмисляне на образите. В своя дългогодишен творчески път от сцената на Народния театър Попов създаде релефни, самобитни герои.
Пастор Гарднер от "Професията на госпожа Уорън" (Б. Шоу) актьорът изгради с пестеливи, но внушителни средства.
Силно впечатление остави неговия Гьоринг от пиесата "Лайпциг 33“. Тук комедийният щрих отстъпи място на гневната сатирична графика. В тази тромава, самовлюбена фигура бяха олицетворени типичните черти на фашистката власт — безогледна бруталност, еснафска духовна нищета, болезнено чувство за превъзходство и непогрешимост. Със зряло майсторство и усет за сценична композиция Н. Попов разгърна образа в развитие — от неговото триумфално навлизане в процеса, до озлобената безпомощност, в която изпада под логичните удари на Г. Димитров.
Градоначалникът от „Ревизор" и отец Павлин от “Егор Буличов" на Горки останаха измежду творческите образци на Народния театър.
Голямата роля на Н. Попов е Бай Ганю. Този сложен, богат и разнолик образ изпълнителят сътвори в последните години на своята артистична дейност.
Бай Ганю — хитър и наивен, сметкаджия и егоист, безогледно гонещ парата и властта — тази еманация на душевна ограниченост и елементарни амбиции Попов пресъздаде със сложни нюанси, с чувство за мярка и психологическо вглъбяване.
В неговия герой се долавяше и онази тънка, снизходителна усмивка, с която Алеко Константинов разказва за похожденията на Бай Ганя.
ПЕТЪР ДИМИТРОВ
Дълги години ръководи редица провинциални театри. Играл е десетки разнообразии роли в тях. Активен съюзен и обществен деятел. Бил е председател на Съюза на театралните дейци.
Петър Димитров е майстор на психологическото моделиране на образа. Дълбоката вътрешна мотивировка, сложните душевни перипетии, приливите и отливите на емоционалното напрежение, целият психологически фундамент на сценнчната личност бе умело разработен и реализиран от него.
П. Димитров притежаваше голяма сценична простота. Чужд на външните театралнн ефекти и пссвдо-психологическия патос, той печелеше зрителя с неподправената жизнена правда, с която бяха наситени неговите герои. Това не принизяваше вътрешните душевни конфликти — извисяваше ги.
Актьорът е създал редица битови образи от нашата драматургия : Златил от „Боряна" на Йордан Йовков, Велчо в „Свекърва“ на Антон Страшимиров и др. Но „чисто битовата“ характерност на неговите герои винаги органично се претопяваше в широк психологически план.
Образът на чорбаджи Тодор Юрталана от „Снаха" на Георги Караславов е върхово творческо постижение. В тази постановка, която дълги години не слезе от сцената на Софийския народен театър, бе постигнат богат синтез на живота в нашето село. Жестоките закони на имотната йерархия, които смазват порива за лично щастие на младите, безпощадната борба за все по-голямо богатство, за все по-неограничени привилегии — този собственически бяс, който подхранва сам себе си, разрухата на семейството, на любовта и уважението между близките — всичко това намери великолепно въплощение в образа на Юрталана. Строг, изправен, представителен, с респектиращо мъдър израз на лицето и с очи, които хитро опипват всичко като стока на търговия.
Иван Вазов. Хъшове. Монолог - изп. Иван Попов (3.10)
Н. Гогол. Ревизор. Монолог - изп. Иван Попов (2.12)
М. Горки. Васа Железнова. Монолог - изп. Невена Буюклиева (5.55)
Бронислав Пушич. Доктор. Сцена - изп. Невена Буюклиева (2.42)
У. Шекспир. Ромео и Жулиета. Сцена - изп. Никола Икономов с участието на Ирина Тасева и др. (5.10)
Страна Б
Алеко Константинов. Бай Ганю. Драматизация на Чалкаш. Сцена - изп. Никола Попов (11.10)
Г. Караславов. Снаха. Сцена - изп. Петър Димитров (5.50)
ИВАН ПОПОВ
Един от създателите на българския национален театър след Освобождението. През своя дълъг и активен творчески живот той е едновременно талантлив, самобитен актьор, организатор и ръководител на много професионални трупи и ерудиран театрален историк.
През 1881 година в гр. Пловдив, тогава център на Източна Румелия, се създава "Печатарско работническо дружество". Неговите цели са патриотични и културно-просветни. Между учредителите е и младият И. Попов — печатар в книгоиздателството на Хр. Г. Данов.
На 8 декември 1881 г. театралната трупа дава своето първо представление в театър "Люксембург". Играят героичната българска драма „Стоян войвода" и "Завистта на Барбуие" от Молиер. По-късно ядрото актьори влизат в "Румелийската театрална трупа", която утвърждава българския репертоар в своята дейност.
През 1888 г. И. Попов участвува в създаването на театралната трупа "Основа" в София, по-късно преминава в театър "Сълза и смях“, а след построяването на Народния театър — 1907 г., става един от неговите изтъкнати актьори.
Иван Попов има щастието да доживее своя 95-годишен юбилей върху същата сцена, на която е играл от първия ден на нейното откриване.
Патриархът на българския театър е представен в звукозаписния фонд с два фрагмента:
Македонски от „Хъшове" на Иван Вазов — темпераментен, външно грубоват и безцеремонен, обогатен и възвисен от огромната по детски чиста любов към свободата на поробена майка България.
Градоначалникът от „Ревизор“ на Гогол — наивен хитрец, брутален жандарм на самодържавието.
НЕВЕНА БУЮКЛИЕВА
В нейното изкуство си дават среща две творчески начала — героичното и лиричното. Актриса с изразителна фигура, богат на нюанси глас, заразителен темперамент, тя изгради редица сложни роли, някои от които са противоположни както по драматургичната си структура, така и по изразните средства.
Мария Стюарт (Шилер) Буюклиева пресъздаде в трагедийно-романтичен план. Нейната героиня загива непреломена, запазила до последния си час своето достоинство.
Своеобразен сценичен полюс на този образ е Албена (Йовков)— светла, жизнерадостна, хармонична българка.
В "Дванадесета нощ“ (Шекспир) чрез сложната двойна роля Цезарио — Себастиян Буюклиева разкри богати сценични качества, необходими за класическия репертоар — сложна гама от редуващи се драматични и комедийни моменти, мащабност в поведението, остроумни приспособления.
Съветската драматургия предостави на актрисата няколко централни роли, които влязоха във фонда на нейните най-крупни професионални сполуки. Трябва да се отбележат Вяра от "Машенка" на Афиногенов и особено Васа Железнова от едноименната драма на Максим Горки.
Големите измерения на този образ са от социален и театрално-естетически характер. Старата господарка на фабрикантския дом чувствува как се надига бурята на революцията. Събрала всички сили на своята деспотична натура, сляпо вярваща във вечната непоклатима мощ на парите, тя се опитва да спаси своята власт, своето имущество и дома си от надвисващото възмездие.
НИКОЛА ИКОНОМОВ
Започва своята театрална кариера през 1919 г. в Народния театър — София. Бил с ръководител на няколко големи извънстолични театри в Русе, Пловдив, Варна и др.
Прави сполучливи опити и като драматург. Заслужава да се отбележи неговата драма "Хан Татар", която през 50-те години бе играна на много професионални и самодейни сцени. Негова е драматизацията „Село Борово" по романа на Крум Велков.
Основна стилова линия в актьорското творчество на Н. Икономов е героично-монументалният образ. Той играе предимно мащабни, силни личности. В това отношение актьорът пренесе на наша сцена най-доброто от традициите на романтично-класичния театър. Но тези традиции бяха органически претворени чрез неговия личен, самобитен актьорски почерк. Това беше по-скоро вродена склонност към значими човешки личности, конфликти и съдби, отколкото механичното пренасяне на класическите театрални прийоми.
В тази галерия образи се открояват: Хенрих IV — Шекспир, Асен от „Иванко" на В. Друмев, Филип II от Фридрих Шилер, Граф Старшински от „Елга" на Хауптман, Франц Моор от „Разбойници" и др.
Дарованието на Икономов даде плод и в областта на битово-характерната и комедийната роля: Ганчо от „Първите" на П. Тодоров, както и в образи, създадени в трагикопсихологически план — Майстор Хайнрих от „Потъналата камбана" на Хауптман, Яго - "Отело", Рогожин "Идиот“ и др.
Една от неговите значими роли в Народния театър бе Монтеки от „Ромео и Жулиета' на У. Шекспир.
НИКОЛА ПОПОВ
Актьорското му майсторство съчета ярките характерни комедийни багри със задълбочено сатирично осмисляне на образите. В своя дългогодишен творчески път от сцената на Народния театър Попов създаде релефни, самобитни герои.
Пастор Гарднер от "Професията на госпожа Уорън" (Б. Шоу) актьорът изгради с пестеливи, но внушителни средства.
Силно впечатление остави неговия Гьоринг от пиесата "Лайпциг 33“. Тук комедийният щрих отстъпи място на гневната сатирична графика. В тази тромава, самовлюбена фигура бяха олицетворени типичните черти на фашистката власт — безогледна бруталност, еснафска духовна нищета, болезнено чувство за превъзходство и непогрешимост. Със зряло майсторство и усет за сценична композиция Н. Попов разгърна образа в развитие — от неговото триумфално навлизане в процеса, до озлобената безпомощност, в която изпада под логичните удари на Г. Димитров.
Градоначалникът от „Ревизор" и отец Павлин от “Егор Буличов" на Горки останаха измежду творческите образци на Народния театър.
Голямата роля на Н. Попов е Бай Ганю. Този сложен, богат и разнолик образ изпълнителят сътвори в последните години на своята артистична дейност.
Бай Ганю — хитър и наивен, сметкаджия и егоист, безогледно гонещ парата и властта — тази еманация на душевна ограниченост и елементарни амбиции Попов пресъздаде със сложни нюанси, с чувство за мярка и психологическо вглъбяване.
В неговия герой се долавяше и онази тънка, снизходителна усмивка, с която Алеко Константинов разказва за похожденията на Бай Ганя.
ПЕТЪР ДИМИТРОВ
Дълги години ръководи редица провинциални театри. Играл е десетки разнообразии роли в тях. Активен съюзен и обществен деятел. Бил е председател на Съюза на театралните дейци.
Петър Димитров е майстор на психологическото моделиране на образа. Дълбоката вътрешна мотивировка, сложните душевни перипетии, приливите и отливите на емоционалното напрежение, целият психологически фундамент на сценнчната личност бе умело разработен и реализиран от него.
П. Димитров притежаваше голяма сценична простота. Чужд на външните театралнн ефекти и пссвдо-психологическия патос, той печелеше зрителя с неподправената жизнена правда, с която бяха наситени неговите герои. Това не принизяваше вътрешните душевни конфликти — извисяваше ги.
Актьорът е създал редица битови образи от нашата драматургия : Златил от „Боряна" на Йордан Йовков, Велчо в „Свекърва“ на Антон Страшимиров и др. Но „чисто битовата“ характерност на неговите герои винаги органично се претопяваше в широк психологически план.
Образът на чорбаджи Тодор Юрталана от „Снаха" на Георги Караславов е върхово творческо постижение. В тази постановка, която дълги години не слезе от сцената на Софийския народен театър, бе постигнат богат синтез на живота в нашето село. Жестоките закони на имотната йерархия, които смазват порива за лично щастие на младите, безпощадната борба за все по-голямо богатство, за все по-неограничени привилегии — този собственически бяс, който подхранва сам себе си, разрухата на семейството, на любовта и уважението между близките — всичко това намери великолепно въплощение в образа на Юрталана. Строг, изправен, представителен, с респектиращо мъдър израз на лицето и с очи, които хитро опипват всичко като стока на търговия.