Страна А
1. Спомен от Мишколц
2. Мартенско хоро
3. Кривинска копаница
4. Чардаш фриш
5. Карпатска мелодия
6. Концертна фантазия

Страна В
1. Концертна полка
2. Фое верде
3. Бавна песен и Чардаш фриш
4. Камарлийска ръченица
5. Песен лаутеряска
6. Дунавски ритми
Съпровожда оркестър.
Обработка и диригент: Анжело Маликов
Солисти в оркестъра: Слави Христов — цигулка, Янко Колев —акордеон, Йонко Татаров — пиано
Записите са осъществени в зала 5 на НДК "Людмила Живкова" през м. декември 1986 г. и м. май 1987 г.
Тонрежисьор - Деян Тимнев
Тоноператор - Димитър Петков
Тонинженер - Павел Начев
Тонтехник - Стефан Стефанов
Редактор - Лиляна Христозова

Преди около петдесет години поетът Пол Валери бе казал, че за съвременния човек . . вече е невъзможно да възприема света само от една единствена гледна точка, както и да принадлежи само на един език, на една нация, на едно вероизповедание, на една физика. . и нека прибавим - на една единствена музика.
Питам се, дали това, че си разрешаваме да обичаме всичко или нищо, дали многото усещания и познания увеличиха нашата прозорливост, дали ни направиха духовно по-богати? И все пак, едва ли съвременният човек би се отказал да възприеме очарованието на една простичка народна мелодия или на една иронично-трагична джазова импровизация, което пък едва ли затъмнява в измореното му съзнание празника от слушането на една ария или симфония...
Когато слушах пиесите, включени в плочата на Анжело Маликов и неговия оркестър, изпитах това удоволствие от жанровата многоцветност на краската. Безспорно плочата защитава намерението да се направи „разходка" из изкуството, завещано от онези пътуващи поети, които за радост или скръб засвирват на цимбала или цигулката. Поети, дрипави и великолепни, излъчващи достойнството на родения талант, в които жаждата за музика извира от кръвта. Певци, носещи онова особено очарование, чрез което пламък и носталгия се превръщат в музика...
Наистина заглавията на отделните пиеси в плочата са красноречиви: "Чардаш фриш", изпълнен в добрите традиции, изпъстрен с любопитни модулативни отклонения, към които повежда цимбалът; „Карпатска мелодия", "Спомен от Мишколц", „Дунавски ритми" — преходи, насочени към определен пласт в народното изкуство. В голяма част от изпълняваните пиеси на вниманието се налага усложненият хармоничен език, надхвърлящ традиционната народна практика. Заслугата затова е както на Анжело Маликов, така и на една традиция в унгарската музика, където народната мелодия, преминала през авторската музика, се връща отново в репертоара на малките жанрови оркестри, вече обогатена и усложнена. Този извод се потвърждава от пиеси като "Концертна полка", „Концертна фантазия" и др. Това са пиеси, в които проличават и инструменталните качества на цигуларя Слави Христов, пианиста Йонко Татаров, акордеониста Янко Колев и най-вече на цимбалиста Анжело Маликов.
Анжело Маликов е роден през 1951 г. в София в семейството на музикант — известния изпълнител Емил Маликов. Независимо от многото натрупани в детството музикални впечатления, Анжело се ориентира сравнително късно към професионални занимания с музика, което не пречи на неговата обич към цимбала. Според Маликов „на цимбал може да се изпълнява всичко!. . . " Същевременно момчето започва да свири на виолончело; инструментът, с който той успешно завършва Средното музикално училище ,,Любомир Пипков" - София и Българска държавна консерватория в класа на Богомил Караконов.
През цялото това време Анжело Маликов не се разделя и с цимбала, който остава негово пристрастие. Това обяснява и по-късното му ориентиране към жанровата музикална практика. Сред изявите му като цимбалист са: участие в X световен фестивал на младежта и студентите, концертни турнета в Холандия, Швейцария, Унгария, Франция, Югославия и др. Тъй като в България няма школа по цимбал и той „няма с кого да мери сили", се впуска в творческа кореспонденция, в размяна на нотни материали и записи с румънския цимбалист Тони Йордаки и с унгареца Калман.
Това, което още впечатлява в плочата са и записите на българска народна музика, която макар и поднесена в необичайна темброва окраска на звучността, не отстъпва като стил на добрите изпълнения на обредните оркестри и остават верни на българската народна образност.
Стефка Калева